"Диригент"

Поредният филм на Павел Лунгин, когото знаех от страховития „Остров“, не излъга очакванията ми. Това е филм, сякаш изскочил от религиозната оратория („Страстите по Матея“ ) – разказваният сюжет се преплита с музиката - като проекция от страстите христови, или като тяхна перверзия - в един трагичен коктейл. Още в началните кадри спящият Диригент е в изобразяваната в християнското изкуство поза на положеното мъртво тяло на Спасителя. В същата поза на две хиляди километра от него го е изобразил - вече като мъртвия Христос с белезите от разпятието - собственият му син. Цяла поредица от жизнени обстоятелства са подредени така, че да взривят познатия ни свят и да придадат библейско измерение на всекидневните събития. Диригентът с тривиалното име Петров получава факс, че синът му е мъртъв в Йерусалим. Там, по волята на сценаристите, ще бъде и предстоящият му концерт като диригент на руски оркестър и хор. Когато пристига в Светата земя, диригентът Петров отива на адреса от факса, за да открие опакованото тяло на сина си, който, според приятелите му – рускоговорящи и местни евреи – се е обесил заради дългове. Бащата плаща за погребението срещу картината, която по-късно захвърля. На погребението открива, че тялото в ковчега не е на сина му. Междувременно зрителят е пропуснал значението на странен разговор между диригента и приятелката на сина му, тъй като тя говори на иврит на нищо неразбиращия баща (един от малкото моменти, когато съжалих, че нямам понятие от този език). Кулминацията настъпва, когато по време на концерта все още живият му син е подложен на ритуал на инициация от наставник-терорист, след което надява жилетка с динамит и се преоблича в юдейски одежди. Когато се самовзривява в най-оживената част на ориенталския пазар, в концертната зала зрителите съпреживяват христовата саможертва. За Петров смисълът на постъпката на сина-камикадзе, която той открива в предсмъртното му писмо, е в изкуплението на собствената му вина на баща, погубил чрез безсърдечността си своята плът и кръв: „Прости ми че загивам. Обещавам, че няма да се повтори. Обичам те“ – са последните думи от писмото. Темата за изкуплението е илюстрирана с повторното посещение на гроба на сина, в който лежи чуждо тяло. Потресеният баща написва своето послание до отвъдното върху оригиналното писмо от живия си син и го заравя в чуждата пръст. В епизода се преплитат кадри и от посещението му на Божи гроб. Накрая виждаме лицето на сякаш преродения и помъдрял от полученото откровение баща. Но като всеки голям филм, финалът на „Диригент“ е отворен. За мен най-силното внушение беше пълната анонимност на това слизане в ада на диригента – анонимност за колегите му музиканти и за израелските власти. В автобуса за летището се клатушка просто един руски диригент, който се връща обратно у дома след успешния си концерт в Светата земя. Този финал не изисква от нас морално да осъдим терориста, тъй като филмът не е за него, а за нещо друго. И Йерусалим е просто декор на една човешка драма, чийто драматизъм е в тоналността на религиозната оратория.

„Арго“: кино или патриотична опера?

Патриотичните опери в пекински и севернокорейски стил много наподобяват на патриотичните мегапродукции на Холивуд. Не знам само кой от кого се е учил...Спомнете си „Денят на независимостта“, да не говорим за повечето саги за супергерои, все по и най. Та да си дойдем на думата за „Арго“. Вече се окичи със златни глобуси и е на линия за оскари, които ще му отиват напълно, освен ако не го измести друга патриотична мега-опера – „Линкълн“. Но и аз не издържах на холивудския чар – нали имам коми-бекграунд, та ми прилича да се вълнувам от сюблимнотоJ.

И така – ако не сте го гледали, непременно, ама непременно отскочете, например до Арена, както направих аз, където си правехме компания с още една двойка в иначе комфортния салон. За хора с по-деликатен слухов апарат тампоните обаче са задължителни. (Е, може и да не си купувате пуканки. Иначе ще ме накарате следващия път да си донеса чехлите от къщи).

Филмът започва с историческа ретроспекция под формата на сценарни скици или детски рисунки – за това как лошите янки са свалили демократа Мосадег през 1953-та и как е дошла революцията на Хомейни през 79-та, когато революционните гвардейци или как там им казваха, задържаха американските дипломати. Няколко от тях обаче бягат и се скриват в канадското посолство. Оттам ще ги измъкне не друг, а Бен Афлек в ролята на „ексфилтратор“ на ЦРУ. „Арго“ е правен по действителен случай, но все пак не всички обстоятелства пасват. Лошото е, че най-драматичните са от онези, които не пасват. Тук не говоря за реалистичната мустаката тълпа от истанбулските предградия, където филмът е сниман. Така че декорът е напълно автентичен – по мерките на Холивуд даже режисьорът Бен Афлек се е престарал, след като е могъл, например да наеме мексикански екстрас в Калифорния. Както Робърт Фиск писа в „Индипендент“, компютри по онова време не е имало на летището на Техеран. За целите на сценария е трябвало спешно и ретроактивно такива да бъдат инсталирани, та да се очертае спокойния външно ужас на лицето на Бен Афлек – вече в ролята на главния герой на ЦРУ – докато в последната секунда не се потвърдят резервациите за спасителния полет. Иначе сълзи напираха в очите ми, когато любимото ЦРУ с гузна съвест връчва най-големия шпионски орден на поредния Джеймс Бонд... за да му го вземе няколко минути по-късно – въпрос на конфиденциалност. От цялата мелодрама, реализирана в най-добрите холивудски традиции, зрителят излиза с твърдото убеждение, че иранците са фанатизирани идиоти и убийци, докато американците са невинни агънца с героични сърца (на този етап той вече е забравил началните кадри, от които става ясно защо жителите на древна Персия толкова ненавиждат „Големия сатана“). Най-веселият епизод за мен беше следният анонс на стюардесата: „Вече могат да се сервират алкохолни напитки – напуснахме въздушното пространство на Иран“. Уискито се оказа най-убедителният и обединяващ символ на свободата. Самият Бен Афлек сега е в странно състезание: актьорът с това име се състезава с едноименния режисьор за „Оскар“-и. Да му пожелаем късмет! 

„Летище” в Младежкия: купон, Койна и още нещо

Първата изненада беше препълненият салон, което изглежда вече е обичайно за възкръсналия като феникс от пепелта „Младежки”. За пиесата на хърватката Тена Щивичич (на немски сигурно се пише така: Schtivitchitch) е напълно приложима моята „теория за невероятностите”. В театъра тя се реализира по-следния начин: главният герой среща главната героиня на неутрално летище в трета страна – при това той лети за Мадагаскар, а тя – за Северния полюс. Е, във въпросната пиеска дестинациите бяха европейски, но все тая. Другото му приложение бе при ефектния финал – напъденият от собственото си отроче и изоставен от всички на междинното летище Стефан Мавродиев печели лотарията с билет, намерен на пода, и вика сърцераздирателно: „Спечелих!”, но всъщно се чува: „Загубих всичко!”. Сюжетът лъкатуши между четири двойки, вторачени в своите хамлетовски раздвоения и любови. Като един от коктейлите, които неуморния Вежен Велчовски бърка в своя бар, обърнат към публиката (не завиждах на зрителите от първия ред, до които сигурно са достигали пръските от фалшив алкохол), той е разреден със сценичното присъствие на танцов колектив от рапърки и униформени стюардески – нелоша отмора за мъжкото око. Главната двойка разиграва малко сладникава фаталност – неубедителният Атанас Атанасов в ролята на терминално болен, отиващ в швейцарски санаториум, си партнира с далеч по-ефектната Койна Русева, която явно се ползва с всенародната любов, особено след телевизионните си изяви. Най-свеж ми се стори самият барман, който удивително добре играе арабин-левантиец, говорейки си на арабски с едната от стюардесите. Всяка негова реплика предизвикваше голяма веселба. Наградата „Златна малинка” бих дал на няколко лелки, които се кикотеха в аванс, както и на особено недуховитите реплики. Те, както и останалите зрители, между които се надявам да не е имало мюсюлмани, не забелязаха гафа на автор, режисьор или актьор. Оттеглилият се за молитва зад кулисите барман започна да си пее като някакъв ходжа от минаре. Което го няма в реалността, но пък може да мине за някаква автоирония на сценичния арабин. За онези зрители, които подобно на мен имат деликатни ушни мембрани, бих препоръчал тампони срещу гигадецибелите на озвучаването. Театърът в часа на дискотеките и холивудските блокбъстери чупи бариерата на звука. Ще имате късмет, ако намерите билет за тоз свръхгледаем спектакъл. 

Омаята на моноспектакъла („Г-н Ибрахим и цветята на корана“)

Трябва да си призная един грях. Бях прекалено скептичен, че точно Мариус Донкин ще успее да ме стресне, трогне и очарова (по Смирненски) с някакъв моноспектакъл от някакъв неизвестен ми немски или френски автор. Затова през първата част от пиесата забелязвах по-скоро неща като не особено оригиналните диалози в превъплъщенията на Донкин, както и отпечатъка на традиционната театрална школа върху неговите мимики, тоналност и жестикулации. Когато запали (на два пъти) цигара на сцената и си дръпна, както го умеят само пушачите (забележете колко непохватно „пушат“ на големия екран холивудските звезди, които се правят на лоши момчета и перверзни момичета), си задавах въпроса, дали има забрана за пушене... на сцената и къде дреме пожарната охрана, което ме отклоняваше от фабулата. А тя се стелеше като мелодия от стара лантерна с гласа на актьора-ветеран. 
Играта на еврейското момче Мойсей, превърнало се в религиозно амбивалентното Момо, а оттам в Мохамед, ми се видя доста илюстративно за мултикултурна Европа (апропо, самият Донкин направи свой коментар в смисъл, че евреи и мюсюлмани не трябва да воюват, който пък съвсем не беше в сценария), а полуреалното пътешествие в Ориента със задължителния реверанс към суфитите и техните дервишки танци – като взет от туристически каталог. Хареса ми обаче идеята, да се отгатват храмовете по миризмите, които излъчват: миризмата на свещи – от католическите катедрали, на тамян – от православните църкви и на  мъжки чорапи – от джамиите. Тук авторът е стъпил върху много тънък лед, си рекох, преди Г-н Ибрахим да нахока Момо за аналогията. А към края вече бях станал част от затаилата дъх публика, която възнагради Донкин за неговото 90-минутно усилие. 
След спектакъла си казах, че всъщност в Камерната зала на Народния театър се бяхме събрали едни пораснали/непораснали деца, които искат да им разказват приказки, както навремето Шехерезада е омайвала принца. А дори до неотдавна по арабските тържища е имало разказвачи, т.нар. „кассас“, които са разказвали врели и некипели на жадната за екзотични истории тълпа. Не толкова самата пиеса и актьорското майсторство на Донкин, колкото самият формат – камерен и доближен до магията на театралното действие чисто физически, създават условия за чудото на съпреживяването. А и колкото и опростена да беше фабулата, тя имаше всичките компоненти за добър театър – непревзетост, чистота и меланхолия, т.е. онова ретро, което така липсва на хората, потърсили убежище в тази театрална бърлога...

„А почему вы во фраке?“ (продължение)

Онзивечерният спектакъл не ми излиза от ума. Даже го сънувах. Че съм на балкона първи ред и се наслаждавам, та дори роня сълзи от смях. И изведнъж чувам някаква компания да се весели твърде шумно на задния ред. Обръщам се – и що да видя?! Двама господа, облечени малко странно и една дама с разкошна шапка, от онези, които ги харесват в Бъкингамския дворец. Даже си помислих да не би да са персонажи от пиеската, но докато се чудех, разпознах единия от господата – с пенсне, брадичка и висока яка, а вдобавка и с бомбе. Как да не го познаеш! Обърнах се напред и уж гледам сцената, но надавам ухо към разговора зад мен:

-         Туш, туш! Антон Павлович, гълъбче, но защо сте криели толкова дълго тоз малък бисер...А ние, в Художествения, все треперехме в началото на всеки сезон: дали скъпият Антон Павлович ще се смили и тази година над грешните ни души, дали ще ни напише още една от чудесните си пиеси. А Антон Павлович какво прави – пише си кротко водевилчета и ги смотава в някой провинциален вестник, че дори и се подписва като „Антоша Чехонте“. Не-е-е! Не е хубаво така да криете от най-верните си приятели. Олга Леонардовна, но и Вас си ви бива, уж колеги, уж радеем за театъра, а какво излиза?

-         Стига, стига, Константин Сергеич, та какъв театър е това – грях и смях! Хи-хи-хи, ама добре са ме окрали тези момчета.(обръща се към дамата): Олга Леонардовна, как казахте, че се нарича театърчето? Школа някаква си? Школа на съвременната пиеса? Да, бива си ги калпазаните! И да направят 500 спектакъла! Не е за вярване чак. Но да прекроят така моя текст...Къде са тук авторските права? Къде най-сетне е цензорът Зверев, да се развихри, че да видят тези сукалчета (авторът размахва юмрук със страшна физиономия и изведнъж прихва в длани). Как само бяхте го написали Константин Сергеич: „цензорът Зверев неронства“! Не знаете ли, че е неприлично да проявяваш по-голяма духовитост от царя на водевилите?

-          Виноват, Антон Павлович, скъпи! Но каква ти тук духовитост? Ако за нещо най-много се радвам, то е че ни делят точно сто двадесет и осем години от царската цензура! Ех, как съм се затъжил за матушка Русь! Всъщност, би ми стигнал и само Художествения театър – та той е душата на нашата руска интелигенция...И, разбира се, без Зверев!

-          Спектакълчето, не е от най-пошлите, така че не се гневете скъпи Антоша. Е, аз бих изиграла Наталия Степановна с по-голям финес. Какво като е бурлеска? Значи ли, че трябва непременно да разсмеем и най-недосетливия, и най-префърцунената глупачка...Впрочем, като гледам тази публика, мисля си, че това сигурно е благотворително представление за работници, ученици и някакви овехтели статисти...Странно! Никаква елегантност, никакъв стил! И как само се кикотят! Константин Сергеич, гълъбче, как казахте, че се нарича този град – нещо не ми е познат.

-          София (Станиславски произнася името с ударение върху и).

-          Хубаво име..При това руско.

-          Ще Ви поправя Олга Леонардовна, именцето си е гръцко и дори ние нещо май сме го взели от безсмъртна Елада.

В това време на сцената възрастният артист „прострелва“ с бастун чеховата чайка, която пада в краката му като тлъст бекас.Станиславский се обръща към Чехов:

-         Хитър номер – не може да им се отрече известна свежест на фантазията. Бац – и чайката в краката, символика, знаете ли...

-         Да-да-с! Развеселиха ме тези балетисти! А четохте ли Константин Сергеич в интернет някакъв невежа писал, че онова с пушката дето си виси в първо действие, но винаги гръмва в последното действие, не сте го казал Вие, ами аз! Провинциали! Не че това не ми е приятно, но такова невежество...А, вижте онзи персонаж отляво!“

Аз също погледнах натам, но не видях нищо. Когато пак се обърнах към задния ред, там беше празно пространство. Толкова се потресох, че даже се събудих. Ех, рекох си, и хубавите сънища свършват! Обърнах се на другата страна и засънувах доста по-различен сън, но затова – друг път. 

А зачем вы во фраке?

Вчера пак бяхме в „Сълза и смях“, но този път на руски спектакъл. Руснаците са театрална нация и го доказват не само със Станиславски, но и с Майерхолд, Немирович-Данченко, Любимов и... Чехов. Да, същият този Антоша Чехонте, който като млад фейлетонист е написал смешката, послужила за основа на „А.... во фраке?“. Над сцената в нашенския „Сълза и смях“ беше разперила криле именно неговата „чайка“  - емблемата на великия МХАТ. Но в края на пиеската чайката се оказа глухар или бекас (който знае що е „тетерев“, да каже), „застрелян“ с пушката на един от актьорите (както се знае, по Чехов всяка ловджийската пушка, която невинно виси – в случая на рамото на актьора в първото действие, би следвало да гръмне в последното действие).

Но руснаците са и балетна нация, както ни е известно особено на нас – българите. Затова водевилът плавно премина в балетна пантомима на тримата персонажи – кандидат-младоженец, кандидат-невеста и кандидат-тъст, която гениално обедини всичките трафаретни пози на примабалерините и солистите. Съответно публиката беше забавлявана до сълзи с последващите па дьо дьо и дори па дьо троа, акомпанирани от симпатичен квартет с пиано и дирижиран от облечен във фрак (а как иначе) диригент, изпълняващ дискретно и ролята на суфльор.

Във второто действие бяхме подсетени че руснаците са и оперна и оперетна нация, а освен това и обичат кучета. Така на сцената се появяват симпатичните чучела на Угадай и Откатай – и следват безкрайни препирни, кое от двете четириноги приятели на човека е по-расово. И всичко това – изригнато в арии и трели, речитативи и фалцети. Краят, разбира се е щастлив и двамата млади се превръщат в щастлива дворянска двойка, докато Угадай и Откатай махат (метафорично) доволни опашки. За finale grande актьорите изпълняват и по един смешен фокус. А режисьорът доста развълнувано благодари на българите и ни сащиса с информацията, че спектакълът се е играл повече от... 500 пъти от 1988 г. насам! И че народният артист Филозов, който днес изпълни ролята на бащата, някога е играл женихът!  Е, вие няма може да видите този водевил, освен ако не се отправите на пътешествие до Москва – в театъра „Школа современно пьесы“...

Смях и сълзи в „Сълза и смях“

Знам, знам, че „Сълза и смях“ вече не съществува и е някаква си сцена на Народния. Но за мен е театърът с най-хубавото име в БГ, пък и като отидохме миналата седмица да гледаме „Пет жени с еднакви рокли“ не видяхме някаква промяна от предишните времена. С изключение на един автомат за напитки и сандвичи. Добре че нямаше пуканки, но със съпругата ми си казахме, че и това ще стане рано или късно. 

Иначе всичко там плаче за реновации и инвестиции, но и това не ми е приоритет, защото театърът днес си е нещо като машина на времето, в която пътувате предимно назад в миналото. Така че унилите интериори и декори, както и античните столове, само допринасят за атмосфера на автентичност. 

Пиеската започна с оглушителни звукови ефекти на тема „сватбен марш“, така че онези с по-чувствителните тъпанчета е добре да са подготвени. Използваме музикалната интродукция, за да огледаме настаняващите се в последния момент зрители – или времето действително е станало пари за софиянците или вече сме придобили телевизионни навици спектакълът да започне щом седнем в креслото и щракнем с дистанционното. А ние, като балами да дойдем цели 15 минути по-рано... 

За пиесата могат да се кажат само добри неща, а защо не и за актрисите, с изключение на дубльора на Чочо Попйорданов. Идеята на известния сценарист Алън Бол е повече от удачна: някъде си върви сватбеният купон, а в моминската стая на една от шаферките „окапват“ една след друга изтощени от танци, щения и шампанско колежки с еднакви рокли. Ако сте мъж, няма начин да не ви хареса гледката на актриси, подивели от тестостерон или от женския му вариант. Все едно сме в спалнята на ВИП Брадър. Следват нови музикални акценти, някакви скръбни флашбеци, но в крайна сметка триумфира всепобеждаващата жизненост на женската природа – романтична и чувствена, със загатнати майчински нюанси. 

Сигурно съм изпуснал нещо от посланието, но важното е, че въпреки първоначалния си скептицизъм, се оставихме веселието да ни докосне, въпреки театралниченето, мелодрамата и други симпатични дефекти на родния театър, а може би и на оригиналния сценарий. И тук видях на няколко реда от нас един среброкос старик, който с някаква религиозна сериозност се беше вторачил в сцената и по-точно в едно от действащите лица...

...А в същото време във фоайето на театъра се е провел следния диалог между възрастната  гардеробиерка и младата разпоредителка (преразказвам го с уточнението, че историята е плод на временна халюцинация и няма нищо общо с действителността):

- Охо! Какво виждат очите ми? Роза! Ах, колко е красива! И така ти отива! Пак ли от онзи Дон Жуан, дето ми е набор?

- А, донжуан! По-скоро Дон-чо, не дон. Голям смотаняк!

- Е, хайде, хайде. Нали все пак ти е донесал такава прекрасна роза? Заслужава малко снизхождение, човечецът!

- Ама чакай сега, лельо Магда! Да не мислиш, че ме сваля мен? Аз и той – ха, ха, ха!

- Но защо тогава...

- Виж, той ми разказа цялата си история. Неговата тайна е, че се влюбил, както той се изразява префърцунено, в един женски персонаж. Отначало не искаше да ми каже кой, но после изплю камъчето – в Жанчето, дето си показва прелестите на тези от първите редове. Представяш ли си – тя, дето се казва, още на студентската скамейка, а той солидна пенсия. И всеки път, когато тя играе в пиесата – как се казваше днешният спектакъл?

- „Пет жени в еднакви рокли”.

- Да бе, как можах да забравя... та всеки път купува една червена роза, което, както ми каза, било някакъв символичен акт – ти да видиш! Е, викам му – това добре, но защо ми я даваш на мен – дай я на момичето, нали си падаш по него? А той: „Какво говорите, госпожице?! Та аз съм впечатлен от нейното изкуство, а това няма нищо общо с реалния живот! Как можахте да си го помислите? Аз да ухажвам почти малолетна?! О, не! Все още чавка не ми е изпила мозъка – добре познавам жените и никога не бих си позволил да се компрометирам с някаква съмнителна връзка! Не, не и не!”.

- Е, и на мен ми се стори, че човекът е почтен. А аз разбирам от човешки характери – можеш да си сигурна в това! И все пак, малко е странно това с розата...

- А най-големият майтап беше, като казах и на Жанчето за нейния обожател. А тя ми вика, че също забелязала, че един среброкос дядка я наблюдава втренчено спектакъл след спектакъл и все от петия ред крайното място. Ти да видиш! Когато я видях следващия път, Жанчето ми разказа как си направила експеримент, като и тя се втренчила в него, а когато си заголва бюста в края на пиесата, изцяло се обърнала в неговата посока. И какво мислиш, че станало? На следващия спектакъл той седнал някъде в дъното на салона, можеш ли да си представиш?! И май че вече не я гледал, а когато тя погледнела натам в тъмния салон, като че виждала, че е свел глава. Пълна откачалка ти казвам! Но продължава да идва, а и пиесата се играе вече колко – пета година?

- Ех, и аз знам една подобна откачалка...

- О, я разкажи, лельо Магда! Ти поне си се нагледала на такива.

- Да-а-а...Някога театърът не беше като сега – шоу. Театърът си беше нещо свято. Хората идваха костюмирани, жените – нагласени. Ми тогава друго нямаше, дето се вика. А въпросната откачалка беше лапнала по един красавец – ум да ти зайде. И да ти кажа името му – не го знаеш. По едно време беше нашумял и му предричаха бляскава кариера, но после внезапно се пропи и го свалиха от сцената. Но преди това – боже какъв глас – и на последния ред да седнеш, като пусне онзи бас и като отправи онзи огнен поглед, пронизва те до петите. Те, артистите навремето много викаха, за да ги чуят всички, а и салоните тогава бяха пълни, не като сега...Но нещо се отплеснах, докъде всъщност бях стигнала?

- До това, че те пронизал до петите гласа му.

- А, да. Не мен, а онази откачалка – после ми споделяше. Но за разлика от твоя донжуан с розата, тя се влюбила не в сценичния персонаж, а в актьора. Ходела на всичките му спектакли и го изпивала с очи. А той – висок красавец с буен перчем и топла, изкусителна усмивка – да го срускаш (казваше ми тя). И един ден не издържала – причакала го след края на пиесата и му поднесла букет незабравки. Той се проявил като голям кавалер – целунал й ръката, помирисал незабравките и й направил комплимент за тоалета й –тогава си била сложила любимата червена рокля с шала на баба си и голяма емайлирана брошка – подарък от майка си. Актьорът я поканил в своята „ергенска мансарда”, както се изразил тогава, и тя без миг колебание приела предложението. Прекарала единствената любовна нощ в живота си, и в някакъв транс посрещнала утрото под кестените на „Руски”. Макар че му дала телефона си, той никога вече не я потърсил. Веднъж или два пъти пак го причакала след представлението, но той винаги бил заобиколен от красиви жени и тя не посмяла повече да го заговори. Но продължила да идва на спектаклите му. Дори когато го изгонили заради пиянството му, тя останала вярна на театъра. В края на краищата станала гардеробиерка в същия театър, в който за пръв път го видяла на сцената...Та такава е историята на тази глупачка. Но ти няма да я разбереш – навремето бяхме едни наивни идеалистки, не е за вярване!

- Ех че тъжно, лельо Магде! Виж, вземи розата – аз и без това не си падам по рози. Аз пък да ти кажа - не бих стояла и секунда в тази дупка, ако можех да си намеря по-добра работа или готин съпруг...А, пак някои си излизат преди края! Абе, няма ли кой да му каже на това момче, че не можеш да идваш на работа пиян. Така лъха на ракия, че сигурно го надушват до петия ред. А и Жанчето ми се оплака, че все си бърка репликите и постоянно пръска лигите си, а на последния спектакъл така гръмнал шампанското, че тапата след като рикоширала от тавана фраснала някаква пенсия. Е как тогава хората да идват на театър?  

***

Тук, както разбрахте, се отплеснах сериозно или по-точно несериозно, но не може човек да не пофантазира в театър или сцена с такова име. Което ме навежда на мисълта, че добре би било да има в родината на розите и театър „Роза“ или може би „Името на Розата“, ако Умберто Еко ни подари заглавието си. А иначе горещо ви препоръчвам да гледата пиеската – особено ако сте като мен – понамръщен и скучен господин, който седи с часове и денонощия пред компютъра.