Знам, знам, че „Сълза и
смях“ вече не съществува и е някаква си сцена на Народния. Но за мен е театърът
с най-хубавото име в БГ, пък и като отидохме миналата седмица да гледаме „Пет
жени с еднакви рокли“ не видяхме някаква промяна от предишните времена. С
изключение на един автомат за напитки и сандвичи. Добре че нямаше пуканки, но
със съпругата ми си казахме, че и това ще стане рано или късно.
Иначе всичко
там плаче за реновации и инвестиции, но и това не ми е приоритет, защото
театърът днес си е нещо като машина на времето, в която пътувате предимно назад
в миналото. Така че унилите интериори и декори, както и античните столове, само
допринасят за атмосфера на автентичност.
Пиеската започна с оглушителни звукови
ефекти на тема „сватбен марш“, така че онези с по-чувствителните тъпанчета е
добре да са подготвени. Използваме музикалната интродукция, за да огледаме
настаняващите се в последния момент зрители – или времето действително е
станало пари за софиянците или вече сме придобили телевизионни навици
спектакълът да започне щом седнем в креслото и щракнем с дистанционното. А ние,
като балами да дойдем цели 15 минути по-рано...
За пиесата могат да се кажат само добри неща, а защо не и за актрисите, с
изключение на дубльора на Чочо Попйорданов. Идеята на известния сценарист Алън
Бол е повече от удачна: някъде си върви сватбеният купон, а в моминската стая
на една от шаферките „окапват“ една след друга изтощени от танци, щения и
шампанско колежки с еднакви рокли. Ако сте мъж, няма начин да не ви хареса
гледката на актриси, подивели от тестостерон или от женския му вариант. Все
едно сме в спалнята на ВИП Брадър. Следват нови музикални акценти, някакви
скръбни флашбеци, но в крайна сметка триумфира всепобеждаващата жизненост на
женската природа – романтична и чувствена, със загатнати майчински нюанси.
Сигурно съм изпуснал нещо от посланието, но важното е, че въпреки първоначалния
си скептицизъм, се оставихме веселието да ни докосне, въпреки театралниченето,
мелодрамата и други симпатични дефекти на родния театър, а може би и на
оригиналния сценарий. И тук видях на няколко реда от нас един среброкос старик,
който с някаква религиозна сериозност се беше вторачил в сцената и по-точно в
едно от действащите лица...
...А в същото време във фоайето на театъра се е провел следния диалог между възрастната гардеробиерка и младата разпоредителка (преразказвам го с уточнението, че историята е
плод на временна халюцинация и няма нищо общо с действителността):
- Охо!
Какво виждат очите ми? Роза! Ах, колко е красива! И така ти отива! Пак ли от
онзи Дон Жуан, дето ми е набор?
- А,
донжуан! По-скоро Дон-чо, не дон. Голям смотаняк!
- Е,
хайде, хайде. Нали все пак ти е донесал такава прекрасна роза? Заслужава малко
снизхождение, човечецът!
- Ама
чакай сега, лельо Магда! Да не мислиш, че ме сваля мен? Аз и той – ха, ха, ха!
- Но
защо тогава...
- Виж,
той ми разказа цялата си история. Неговата тайна е, че се влюбил, както той се
изразява префърцунено, в един женски персонаж. Отначало не искаше да ми каже
кой, но после изплю камъчето – в Жанчето, дето си показва прелестите на тези от
първите редове. Представяш ли си – тя, дето се казва, още на студентската
скамейка, а той солидна пенсия. И всеки път, когато тя играе в пиесата – как се
казваше днешният спектакъл?
- „Пет
жени в еднакви рокли”.
- Да
бе, как можах да забравя... та всеки път купува една червена роза, което, както
ми каза, било някакъв символичен акт – ти да видиш! Е, викам му – това добре,
но защо ми я даваш на мен – дай я на момичето, нали си падаш по него? А той:
„Какво говорите, госпожице?! Та аз съм впечатлен от нейното изкуство, а това
няма нищо общо с реалния живот! Как можахте да си го помислите? Аз да ухажвам
почти малолетна?! О, не! Все още чавка не ми е изпила мозъка – добре познавам
жените и никога не бих си позволил да се компрометирам с някаква съмнителна
връзка! Не, не и не!”.
- Е,
и на мен ми се стори, че човекът е почтен. А аз разбирам от човешки характери –
можеш да си сигурна в това! И все пак, малко е странно това с розата...
- А
най-големият майтап беше, като казах и на Жанчето за нейния обожател. А тя ми
вика, че също забелязала, че един среброкос дядка я наблюдава втренчено
спектакъл след спектакъл и все от петия ред крайното място. Ти да видиш! Когато
я видях следващия път, Жанчето ми разказа как си направила експеримент, като и
тя се втренчила в него, а когато си заголва бюста в края на пиесата, изцяло се
обърнала в неговата посока. И какво мислиш, че станало? На следващия спектакъл
той седнал някъде в дъното на салона, можеш ли да си представиш?! И май че вече
не я гледал, а когато тя погледнела натам в тъмния салон, като че виждала, че е
свел глава. Пълна откачалка ти казвам! Но продължава да идва, а и пиесата се
играе вече колко – пета година?
- Ех,
и аз знам една подобна откачалка...
- О,
я разкажи, лельо Магда! Ти поне си се нагледала на такива.
- Да-а-а...Някога
театърът не беше като сега – шоу. Театърът си беше нещо свято. Хората идваха
костюмирани, жените – нагласени. Ми тогава друго нямаше, дето се вика. А
въпросната откачалка беше лапнала по един красавец – ум да ти зайде. И да ти
кажа името му – не го знаеш. По едно време беше нашумял и му предричаха
бляскава кариера, но после внезапно се пропи и го свалиха от сцената. Но преди
това – боже какъв глас – и на последния ред да седнеш, като пусне онзи бас и
като отправи онзи огнен поглед, пронизва те до петите. Те, артистите навремето
много викаха, за да ги чуят всички, а и салоните тогава бяха пълни, не като
сега...Но нещо се отплеснах, докъде всъщност бях стигнала?
- До
това, че те пронизал до петите гласа му.
- А,
да. Не мен, а онази откачалка – после ми споделяше. Но за разлика от твоя
донжуан с розата, тя се влюбила не в сценичния персонаж, а в актьора. Ходела на
всичките му спектакли и го изпивала с очи. А той – висок красавец с буен перчем
и топла, изкусителна усмивка – да го срускаш (казваше ми тя). И един ден не
издържала – причакала го след края на пиесата и му поднесла букет незабравки.
Той се проявил като голям кавалер – целунал й ръката, помирисал незабравките и
й направил комплимент за тоалета й –тогава си била сложила любимата червена рокля
с шала на баба си и голяма емайлирана брошка – подарък от майка си. Актьорът я
поканил в своята „ергенска мансарда”, както се изразил тогава, и тя без миг
колебание приела предложението. Прекарала единствената любовна нощ в живота си,
и в някакъв транс посрещнала утрото под кестените на „Руски”. Макар че му дала
телефона си, той никога вече не я потърсил. Веднъж или два пъти пак го
причакала след представлението, но той винаги бил заобиколен от красиви жени и
тя не посмяла повече да го заговори. Но продължила да идва на спектаклите му.
Дори когато го изгонили заради пиянството му, тя останала вярна на театъра. В
края на краищата станала гардеробиерка в същия театър, в който за пръв път го
видяла на сцената...Та такава е историята на тази глупачка. Но ти няма да я
разбереш – навремето бяхме едни наивни идеалистки, не е за вярване!
- Ех
че тъжно, лельо Магде! Виж, вземи розата – аз и без това не си падам по рози.
Аз пък да ти кажа - не бих стояла и секунда в тази дупка, ако можех да си
намеря по-добра работа или готин съпруг...А, пак някои си излизат преди края! Абе, няма ли
кой да му каже на това момче, че не можеш да идваш на работа пиян. Така лъха на
ракия, че сигурно го надушват до петия ред. А и Жанчето ми се оплака, че все си
бърка репликите и постоянно пръска лигите си, а на последния спектакъл така
гръмнал шампанското, че тапата след като рикоширала от тавана фраснала някаква
пенсия. Е как тогава хората да идват на театър?
***
Тук, както разбрахте, се
отплеснах сериозно или по-точно несериозно, но не може човек да не пофантазира
в театър или сцена с такова име. Което ме навежда на мисълта, че добре би било
да има в родината на розите и театър „Роза“ или може би „Името на Розата“, ако
Умберто Еко ни подари заглавието си. А иначе горещо ви препоръчвам да гледата
пиеската – особено ако сте като мен – понамръщен и скучен господин, който седи
с часове и денонощия пред компютъра.
Няма коментари:
Публикуване на коментар