"Диригент"

Поредният филм на Павел Лунгин, когото знаех от страховития „Остров“, не излъга очакванията ми. Това е филм, сякаш изскочил от религиозната оратория („Страстите по Матея“ ) – разказваният сюжет се преплита с музиката - като проекция от страстите христови, или като тяхна перверзия - в един трагичен коктейл. Още в началните кадри спящият Диригент е в изобразяваната в християнското изкуство поза на положеното мъртво тяло на Спасителя. В същата поза на две хиляди километра от него го е изобразил - вече като мъртвия Христос с белезите от разпятието - собственият му син. Цяла поредица от жизнени обстоятелства са подредени така, че да взривят познатия ни свят и да придадат библейско измерение на всекидневните събития. Диригентът с тривиалното име Петров получава факс, че синът му е мъртъв в Йерусалим. Там, по волята на сценаристите, ще бъде и предстоящият му концерт като диригент на руски оркестър и хор. Когато пристига в Светата земя, диригентът Петров отива на адреса от факса, за да открие опакованото тяло на сина си, който, според приятелите му – рускоговорящи и местни евреи – се е обесил заради дългове. Бащата плаща за погребението срещу картината, която по-късно захвърля. На погребението открива, че тялото в ковчега не е на сина му. Междувременно зрителят е пропуснал значението на странен разговор между диригента и приятелката на сина му, тъй като тя говори на иврит на нищо неразбиращия баща (един от малкото моменти, когато съжалих, че нямам понятие от този език). Кулминацията настъпва, когато по време на концерта все още живият му син е подложен на ритуал на инициация от наставник-терорист, след което надява жилетка с динамит и се преоблича в юдейски одежди. Когато се самовзривява в най-оживената част на ориенталския пазар, в концертната зала зрителите съпреживяват христовата саможертва. За Петров смисълът на постъпката на сина-камикадзе, която той открива в предсмъртното му писмо, е в изкуплението на собствената му вина на баща, погубил чрез безсърдечността си своята плът и кръв: „Прости ми че загивам. Обещавам, че няма да се повтори. Обичам те“ – са последните думи от писмото. Темата за изкуплението е илюстрирана с повторното посещение на гроба на сина, в който лежи чуждо тяло. Потресеният баща написва своето послание до отвъдното върху оригиналното писмо от живия си син и го заравя в чуждата пръст. В епизода се преплитат кадри и от посещението му на Божи гроб. Накрая виждаме лицето на сякаш преродения и помъдрял от полученото откровение баща. Но като всеки голям филм, финалът на „Диригент“ е отворен. За мен най-силното внушение беше пълната анонимност на това слизане в ада на диригента – анонимност за колегите му музиканти и за израелските власти. В автобуса за летището се клатушка просто един руски диригент, който се връща обратно у дома след успешния си концерт в Светата земя. Този финал не изисква от нас морално да осъдим терориста, тъй като филмът не е за него, а за нещо друго. И Йерусалим е просто декор на една човешка драма, чийто драматизъм е в тоналността на религиозната оратория.