„Арго“: кино или патриотична опера?

Патриотичните опери в пекински и севернокорейски стил много наподобяват на патриотичните мегапродукции на Холивуд. Не знам само кой от кого се е учил...Спомнете си „Денят на независимостта“, да не говорим за повечето саги за супергерои, все по и най. Та да си дойдем на думата за „Арго“. Вече се окичи със златни глобуси и е на линия за оскари, които ще му отиват напълно, освен ако не го измести друга патриотична мега-опера – „Линкълн“. Но и аз не издържах на холивудския чар – нали имам коми-бекграунд, та ми прилича да се вълнувам от сюблимнотоJ.

И така – ако не сте го гледали, непременно, ама непременно отскочете, например до Арена, както направих аз, където си правехме компания с още една двойка в иначе комфортния салон. За хора с по-деликатен слухов апарат тампоните обаче са задължителни. (Е, може и да не си купувате пуканки. Иначе ще ме накарате следващия път да си донеса чехлите от къщи).

Филмът започва с историческа ретроспекция под формата на сценарни скици или детски рисунки – за това как лошите янки са свалили демократа Мосадег през 1953-та и как е дошла революцията на Хомейни през 79-та, когато революционните гвардейци или как там им казваха, задържаха американските дипломати. Няколко от тях обаче бягат и се скриват в канадското посолство. Оттам ще ги измъкне не друг, а Бен Афлек в ролята на „ексфилтратор“ на ЦРУ. „Арго“ е правен по действителен случай, но все пак не всички обстоятелства пасват. Лошото е, че най-драматичните са от онези, които не пасват. Тук не говоря за реалистичната мустаката тълпа от истанбулските предградия, където филмът е сниман. Така че декорът е напълно автентичен – по мерките на Холивуд даже режисьорът Бен Афлек се е престарал, след като е могъл, например да наеме мексикански екстрас в Калифорния. Както Робърт Фиск писа в „Индипендент“, компютри по онова време не е имало на летището на Техеран. За целите на сценария е трябвало спешно и ретроактивно такива да бъдат инсталирани, та да се очертае спокойния външно ужас на лицето на Бен Афлек – вече в ролята на главния герой на ЦРУ – докато в последната секунда не се потвърдят резервациите за спасителния полет. Иначе сълзи напираха в очите ми, когато любимото ЦРУ с гузна съвест връчва най-големия шпионски орден на поредния Джеймс Бонд... за да му го вземе няколко минути по-късно – въпрос на конфиденциалност. От цялата мелодрама, реализирана в най-добрите холивудски традиции, зрителят излиза с твърдото убеждение, че иранците са фанатизирани идиоти и убийци, докато американците са невинни агънца с героични сърца (на този етап той вече е забравил началните кадри, от които става ясно защо жителите на древна Персия толкова ненавиждат „Големия сатана“). Най-веселият епизод за мен беше следният анонс на стюардесата: „Вече могат да се сервират алкохолни напитки – напуснахме въздушното пространство на Иран“. Уискито се оказа най-убедителният и обединяващ символ на свободата. Самият Бен Афлек сега е в странно състезание: актьорът с това име се състезава с едноименния режисьор за „Оскар“-и. Да му пожелаем късмет!