ArGO f… или как Холивуд угоди на ЦРУ

В предишния ми коментар за филма, предвидих, че Бен Афлек ще се конкурира със самия себе си за оскара. Което и се случи, след като Академията му присъди награда за филма, а не за режисурата. Сигурен съм, че в бъдеще „Арго“ ще бъде сочен като пример за това, как американската филмова индустрия, подкрепяна щедро от държавни агенции и структури, манипулира историческата истина. Потвърди се хипотезата ми, че целият трескав финален епизод на летището е чиста фантазия. Освен това, протестите на все още живия канадски посланик, че всъщност ЦРУ е играло скромна роля в цялата операция, май отговарят на истината. Особено след изявлението и на Джими Картър, екс-президентът, който най-много знае по въпроса. 
Чудя се, какво ли автентично би останало, като се махнат и другите стереотипни ситуации и персонажи. Най-вероятно приближението до реалността ще е най-успешно в лицето на намусените мустакати турци от истанбулските предградия. Всъщност, триумфалната усмивка на Бен Афлек ни казва една горчива истина за съвременния свят, в който ние сме само безгласни зрители. Холивуд има неограничен лиценз за манипулиране на глобалното село. При това, холивудските схеми все повече се възпроизвеждат и в политиката, и в медиите. Примерът със Си-Ен-Ен, която въведе драматизация на новините, предполагаща единствено наличието на злодеи и герои, е пример за холивудизация на журналистиката. Същото важи и за американската политика. Не случайно изборът на „Арго“ за оскар бе обявен от...Мишел Обама. Така че...вж. заглавието.

„Късмет по дяволите“: в „199“ вече сервират коктейл „Джак Буковски”

Снимка: www.theatre199.org

По някакво стечение на обстоятелствата през последния месец бях чел разказите на Чарлз Буковски в сборника „Най-красивата жена в града”, така че разпознавах отделните пасажи в импровизацията, озаглавена „Късмет по дяволите” в „199”. Втората съставка на този театрален микс бе Джак Керуак – идолът на битническата младост. Между двамата има прилики: при последния „пътят“ още мами въображението с недостижима свобода, докато при първия пътуването е до дъното на бутилката. Ако не друго, въпросният коктейл ще ме накара да препрочета „По пътя“ или поне да гледам филма, макар че съм скептичен относно екранизирането на литературата. 
Иначе в малката заличка на „199“ видяното не надхвърли очакванията. Видяхме трима типа в тяхното „пътуване“ през живота. Георги Кадурин игра с естествените пози на отегчения и от себе си писател и бе посрещан и изпращан от една сдържано-възторжена почитателска аудитория (някои дами очевидно бяха смутени от нецензурните реплики, без да подозират колко още им бе спестено, особено по линия на Буковски). Имаше и един сполучлив момент на пресичане между театрално действие и реалност, когато Кадурин подаде отворено кенче с бира на един щастливец от първия ред с извинението към останалите зрители, че бирата е само една. По-неубедителни бяха речитативите на писателя в прослава на американската литература и джаз. В случая джазът бе олицетворяван от напълно реален джазмен, който ни стряскаше с барабани и чинели. В интима на класическия американски бар някак естествено се възприема първоначалното тълкувание на термина „джаз“ като негърски секс. Пламен Сираков пък си беше автентичен пияница и пропаднал тип на крачка от клошарството, който се придържа към максимата: като стигнеш края на пътя, завиваш. Актрисата Мариана Миланова беше проекция на разпадналите се литературно-еротични проекти на двамата мачовци, която в ролята на „най-красивата жена в града“ прерязва задкадрово изящната си шия, за да позволи на писателя да изживее сюблимна скръб. 
Финалът бе доста нескопосан, след като публиката започна да аплодира още преди последната фраза, която трябваше да бъде изслушана постфактум: „..и малко количество болка“. Мисля си, че всеки би могъл да скалъпи нещо подобно от добър литературен материал без забранителни авторски права. 
А иначе като преживяване спектакълът поне не досажда, побирайки се във времетраенето на стандартния  холивудски филм.