"Шпионин": Акунин с поредния фан/Дорин

Както самият Акунин заяви в интервю пред една руска телевизия, епохата на 30-те-40-те години на миналия век не е най-любимата му, особено ако се сравни с предреволюционна Русия. С показания и по БНТ в събота филм „Шпионин” масовата аудитория навлиза в една от фантазиите на най-популярния автор на кримки в Русия. Продуциран от прочутото „Три Те” (един от чиито продуценти – Леонид Верещагин, поражда интересни асоциации у българите, особено след филма „Турски гамбит”, който премина в България като през турски гробища), филмът е стилизирано ретро на една мрачна епоха или обратното (в зависимост от политическите пристрастия). Във всеки случай Чхартишвили, каквото е истинското име на Акунин, е направил блестящ избор, спекулирайки с един наистина труднообясним, макар и до болка познат ни въпрос: как Сталин се е оставил да бъде изненадан и надхитрен от Хитлер през юни 1941 г.? Отговорът на Акунин/Чхартишвили е прост: фюрерът успява, защото изпраща чрез своя топ-шпионин „Васер” фалшиво послание до Кремъл. Позовавайки се на личното доверие между двамата диктатори, Хитлер обещава, че няма да има война до 1 януари 1943 г., а Сталин приема посланието за чиста монета. Във филма режисьорът Алексей Андрианов щедро използва шаржа, особено в представянето на Сталин и Берия. Последният е нарком на вътрешните работи и върховен шеф на топ-чекиста Октябрски (изигран блестящо от Фьодор Бондарчук), който пък е по следите на въпросния „Васер”. И когато Сталин се оставя да бъде излъган от фюрера, Берия снема доверието си от Октябрски и неговия подопечен – младия спортист, чекист и любовник Егор Дорин (изигран от изгряващата звезда Данила Козловский).  В крайна сметка заговорът успява, Октябрски е убит, но Чхартишвили дава шанс на своя Дорин, който е изхвърлен от „органите”, макар че разшифрова донесенията на „Васер” и дава точната дата на германското нападение над Съветския съюз. Има дори и хепи-енд, макар и като постскиптум, в който ни се обяснява, как Дорин се сражава храбро на фронта, но междувременно се задомява с любимата си и дори става баща още до края на войната. Подозирам, че книгата е далеч по-интересна от филма. И че може би това няма да е последният път, когато един Чхартишвили се сблъска с един Джугашвили....  

"Аида" се завръща с блясък

Често използваме понятия като „храм на изкуството” – в случая Софийската опера. Но за онези, които този петък бяха изпълнили залата й, тя действително се превърна в храм. Главният жрец беше, разбира се, Верди с неговата несравнима музика в прослава на богинята „Любов”. Всъщност, „Аида” е епичен сблъсък между две влюбени жени – етиопската принцеса-робиня Аида и египетската принцеса Амнерис. Последната е невестата-награда за героя Радамес, върнал се като победител от бойното поле. Първата е пленила сърцето на героя, който в замяна й поднася отровен дар – собствения й баща и етиопски цар, превърнат в египетски роб. Това е капанът, заложен от боговете. Радамес се оказва прекалено земен, за да примири божественото и земното, ореола на всенароден герой и щастието на споделената, но забранена от боговете любов. В слабоста си Аида жертва любимия си, за да погуби и себе си: след като под въздействието на баща си изкушава Радамес да сподели тайната за готвещото се нападение срещу сънародниците си, тя отказва да се спаси чрез бягство. В класическата развръзка на трагедията Аида се скрива в подземието, в което впоследствие е зазидан осъдения за предателство Радамес. Любовта триумфира като обещание за задгробна вечност, докато ридаещата Амнерис проклина съдбата си. На финала зрителят трябва да отсъди чия любов заслужава възхвала след като музиката на Верди е обезсмъртила и тримата участници в любовния триъгълник.

Естествено, толкова екстремен за съвременните стандарти сюжет лесно може да се превърне в пародия. Това обаче не се случи и зрителите изживяха катарзиса на любовта благодарение на съчетанието на забележителни певческо-драматични изпълнения и най-вече на великолепната сценография и режисьорски решения на гост-режисьора Хуго де Ана. Многоплановата постановка сблъсква различни светове – отделен от зрителите чрез прозрачен саван и заобиколен от застинали стилизирани силуети, Царят е почти неземен – едновременно в ролята на абсолютен владетел и оракул, чрез който говори неумолимата Съдба; подземният свят на Озирис се отваря към зрителя чрез подвижна платформа, под която се разиграват гробовни драми, съживяващи нетленни мумии и мумифициращи покойниците жреци; реалността на действието (чиято условност е подчертана чрез наклонената към залата сцена) се отразява в огледалните скосени плоскости, очертаващи вътрешността на пресечен трапец. Това ни прави неволни участници в калейдоскопичното единство на обективно, субективно и архетипно битие. Разопаковането на мумиите и „опаковането” с техните бинтове на обречения Радамес внушават преход от темпоралното към вечността в нейната нетленност – атрибут на мумифицираните египетски величия.

Трябва да се отбележи големия успех на гастролиращата у нас Йорданка Дерилова, която не допусна нито една фалшива нотка в съвършеното пресъздаване на раздиращите душата на Аида страсти. Достоен опонент й бе Амнерис в изпълнението на Гергана Русекова. На режисьорския пулт беше новият диригент с впечатляваща международна кариера и сигурна палка Ерик Вехтер. Всички те ни дариха с няколко часа велика музика и възвишени страсти в добрата традиция на популярната италианска опера.

1 ноември 2013 г. 

ArGO f… или как Холивуд угоди на ЦРУ

В предишния ми коментар за филма, предвидих, че Бен Афлек ще се конкурира със самия себе си за оскара. Което и се случи, след като Академията му присъди награда за филма, а не за режисурата. Сигурен съм, че в бъдеще „Арго“ ще бъде сочен като пример за това, как американската филмова индустрия, подкрепяна щедро от държавни агенции и структури, манипулира историческата истина. Потвърди се хипотезата ми, че целият трескав финален епизод на летището е чиста фантазия. Освен това, протестите на все още живия канадски посланик, че всъщност ЦРУ е играло скромна роля в цялата операция, май отговарят на истината. Особено след изявлението и на Джими Картър, екс-президентът, който най-много знае по въпроса. 
Чудя се, какво ли автентично би останало, като се махнат и другите стереотипни ситуации и персонажи. Най-вероятно приближението до реалността ще е най-успешно в лицето на намусените мустакати турци от истанбулските предградия. Всъщност, триумфалната усмивка на Бен Афлек ни казва една горчива истина за съвременния свят, в който ние сме само безгласни зрители. Холивуд има неограничен лиценз за манипулиране на глобалното село. При това, холивудските схеми все повече се възпроизвеждат и в политиката, и в медиите. Примерът със Си-Ен-Ен, която въведе драматизация на новините, предполагаща единствено наличието на злодеи и герои, е пример за холивудизация на журналистиката. Същото важи и за американската политика. Не случайно изборът на „Арго“ за оскар бе обявен от...Мишел Обама. Така че...вж. заглавието.

„Късмет по дяволите“: в „199“ вече сервират коктейл „Джак Буковски”

Снимка: www.theatre199.org

По някакво стечение на обстоятелствата през последния месец бях чел разказите на Чарлз Буковски в сборника „Най-красивата жена в града”, така че разпознавах отделните пасажи в импровизацията, озаглавена „Късмет по дяволите” в „199”. Втората съставка на този театрален микс бе Джак Керуак – идолът на битническата младост. Между двамата има прилики: при последния „пътят“ още мами въображението с недостижима свобода, докато при първия пътуването е до дъното на бутилката. Ако не друго, въпросният коктейл ще ме накара да препрочета „По пътя“ или поне да гледам филма, макар че съм скептичен относно екранизирането на литературата. 
Иначе в малката заличка на „199“ видяното не надхвърли очакванията. Видяхме трима типа в тяхното „пътуване“ през живота. Георги Кадурин игра с естествените пози на отегчения и от себе си писател и бе посрещан и изпращан от една сдържано-възторжена почитателска аудитория (някои дами очевидно бяха смутени от нецензурните реплики, без да подозират колко още им бе спестено, особено по линия на Буковски). Имаше и един сполучлив момент на пресичане между театрално действие и реалност, когато Кадурин подаде отворено кенче с бира на един щастливец от първия ред с извинението към останалите зрители, че бирата е само една. По-неубедителни бяха речитативите на писателя в прослава на американската литература и джаз. В случая джазът бе олицетворяван от напълно реален джазмен, който ни стряскаше с барабани и чинели. В интима на класическия американски бар някак естествено се възприема първоначалното тълкувание на термина „джаз“ като негърски секс. Пламен Сираков пък си беше автентичен пияница и пропаднал тип на крачка от клошарството, който се придържа към максимата: като стигнеш края на пътя, завиваш. Актрисата Мариана Миланова беше проекция на разпадналите се литературно-еротични проекти на двамата мачовци, която в ролята на „най-красивата жена в града“ прерязва задкадрово изящната си шия, за да позволи на писателя да изживее сюблимна скръб. 
Финалът бе доста нескопосан, след като публиката започна да аплодира още преди последната фраза, която трябваше да бъде изслушана постфактум: „..и малко количество болка“. Мисля си, че всеки би могъл да скалъпи нещо подобно от добър литературен материал без забранителни авторски права. 
А иначе като преживяване спектакълът поне не досажда, побирайки се във времетраенето на стандартния  холивудски филм.

"Диригент"

Поредният филм на Павел Лунгин, когото знаех от страховития „Остров“, не излъга очакванията ми. Това е филм, сякаш изскочил от религиозната оратория („Страстите по Матея“ ) – разказваният сюжет се преплита с музиката - като проекция от страстите христови, или като тяхна перверзия - в един трагичен коктейл. Още в началните кадри спящият Диригент е в изобразяваната в християнското изкуство поза на положеното мъртво тяло на Спасителя. В същата поза на две хиляди километра от него го е изобразил - вече като мъртвия Христос с белезите от разпятието - собственият му син. Цяла поредица от жизнени обстоятелства са подредени така, че да взривят познатия ни свят и да придадат библейско измерение на всекидневните събития. Диригентът с тривиалното име Петров получава факс, че синът му е мъртъв в Йерусалим. Там, по волята на сценаристите, ще бъде и предстоящият му концерт като диригент на руски оркестър и хор. Когато пристига в Светата земя, диригентът Петров отива на адреса от факса, за да открие опакованото тяло на сина си, който, според приятелите му – рускоговорящи и местни евреи – се е обесил заради дългове. Бащата плаща за погребението срещу картината, която по-късно захвърля. На погребението открива, че тялото в ковчега не е на сина му. Междувременно зрителят е пропуснал значението на странен разговор между диригента и приятелката на сина му, тъй като тя говори на иврит на нищо неразбиращия баща (един от малкото моменти, когато съжалих, че нямам понятие от този език). Кулминацията настъпва, когато по време на концерта все още живият му син е подложен на ритуал на инициация от наставник-терорист, след което надява жилетка с динамит и се преоблича в юдейски одежди. Когато се самовзривява в най-оживената част на ориенталския пазар, в концертната зала зрителите съпреживяват христовата саможертва. За Петров смисълът на постъпката на сина-камикадзе, която той открива в предсмъртното му писмо, е в изкуплението на собствената му вина на баща, погубил чрез безсърдечността си своята плът и кръв: „Прости ми че загивам. Обещавам, че няма да се повтори. Обичам те“ – са последните думи от писмото. Темата за изкуплението е илюстрирана с повторното посещение на гроба на сина, в който лежи чуждо тяло. Потресеният баща написва своето послание до отвъдното върху оригиналното писмо от живия си син и го заравя в чуждата пръст. В епизода се преплитат кадри и от посещението му на Божи гроб. Накрая виждаме лицето на сякаш преродения и помъдрял от полученото откровение баща. Но като всеки голям филм, финалът на „Диригент“ е отворен. За мен най-силното внушение беше пълната анонимност на това слизане в ада на диригента – анонимност за колегите му музиканти и за израелските власти. В автобуса за летището се клатушка просто един руски диригент, който се връща обратно у дома след успешния си концерт в Светата земя. Този финал не изисква от нас морално да осъдим терориста, тъй като филмът не е за него, а за нещо друго. И Йерусалим е просто декор на една човешка драма, чийто драматизъм е в тоналността на религиозната оратория.

„Арго“: кино или патриотична опера?

Патриотичните опери в пекински и севернокорейски стил много наподобяват на патриотичните мегапродукции на Холивуд. Не знам само кой от кого се е учил...Спомнете си „Денят на независимостта“, да не говорим за повечето саги за супергерои, все по и най. Та да си дойдем на думата за „Арго“. Вече се окичи със златни глобуси и е на линия за оскари, които ще му отиват напълно, освен ако не го измести друга патриотична мега-опера – „Линкълн“. Но и аз не издържах на холивудския чар – нали имам коми-бекграунд, та ми прилича да се вълнувам от сюблимнотоJ.

И така – ако не сте го гледали, непременно, ама непременно отскочете, например до Арена, както направих аз, където си правехме компания с още една двойка в иначе комфортния салон. За хора с по-деликатен слухов апарат тампоните обаче са задължителни. (Е, може и да не си купувате пуканки. Иначе ще ме накарате следващия път да си донеса чехлите от къщи).

Филмът започва с историческа ретроспекция под формата на сценарни скици или детски рисунки – за това как лошите янки са свалили демократа Мосадег през 1953-та и как е дошла революцията на Хомейни през 79-та, когато революционните гвардейци или как там им казваха, задържаха американските дипломати. Няколко от тях обаче бягат и се скриват в канадското посолство. Оттам ще ги измъкне не друг, а Бен Афлек в ролята на „ексфилтратор“ на ЦРУ. „Арго“ е правен по действителен случай, но все пак не всички обстоятелства пасват. Лошото е, че най-драматичните са от онези, които не пасват. Тук не говоря за реалистичната мустаката тълпа от истанбулските предградия, където филмът е сниман. Така че декорът е напълно автентичен – по мерките на Холивуд даже режисьорът Бен Афлек се е престарал, след като е могъл, например да наеме мексикански екстрас в Калифорния. Както Робърт Фиск писа в „Индипендент“, компютри по онова време не е имало на летището на Техеран. За целите на сценария е трябвало спешно и ретроактивно такива да бъдат инсталирани, та да се очертае спокойния външно ужас на лицето на Бен Афлек – вече в ролята на главния герой на ЦРУ – докато в последната секунда не се потвърдят резервациите за спасителния полет. Иначе сълзи напираха в очите ми, когато любимото ЦРУ с гузна съвест връчва най-големия шпионски орден на поредния Джеймс Бонд... за да му го вземе няколко минути по-късно – въпрос на конфиденциалност. От цялата мелодрама, реализирана в най-добрите холивудски традиции, зрителят излиза с твърдото убеждение, че иранците са фанатизирани идиоти и убийци, докато американците са невинни агънца с героични сърца (на този етап той вече е забравил началните кадри, от които става ясно защо жителите на древна Персия толкова ненавиждат „Големия сатана“). Най-веселият епизод за мен беше следният анонс на стюардесата: „Вече могат да се сервират алкохолни напитки – напуснахме въздушното пространство на Иран“. Уискито се оказа най-убедителният и обединяващ символ на свободата. Самият Бен Афлек сега е в странно състезание: актьорът с това име се състезава с едноименния режисьор за „Оскар“-и. Да му пожелаем късмет! 

„Летище” в Младежкия: купон, Койна и още нещо

Първата изненада беше препълненият салон, което изглежда вече е обичайно за възкръсналия като феникс от пепелта „Младежки”. За пиесата на хърватката Тена Щивичич (на немски сигурно се пише така: Schtivitchitch) е напълно приложима моята „теория за невероятностите”. В театъра тя се реализира по-следния начин: главният герой среща главната героиня на неутрално летище в трета страна – при това той лети за Мадагаскар, а тя – за Северния полюс. Е, във въпросната пиеска дестинациите бяха европейски, но все тая. Другото му приложение бе при ефектния финал – напъденият от собственото си отроче и изоставен от всички на междинното летище Стефан Мавродиев печели лотарията с билет, намерен на пода, и вика сърцераздирателно: „Спечелих!”, но всъщно се чува: „Загубих всичко!”. Сюжетът лъкатуши между четири двойки, вторачени в своите хамлетовски раздвоения и любови. Като един от коктейлите, които неуморния Вежен Велчовски бърка в своя бар, обърнат към публиката (не завиждах на зрителите от първия ред, до които сигурно са достигали пръските от фалшив алкохол), той е разреден със сценичното присъствие на танцов колектив от рапърки и униформени стюардески – нелоша отмора за мъжкото око. Главната двойка разиграва малко сладникава фаталност – неубедителният Атанас Атанасов в ролята на терминално болен, отиващ в швейцарски санаториум, си партнира с далеч по-ефектната Койна Русева, която явно се ползва с всенародната любов, особено след телевизионните си изяви. Най-свеж ми се стори самият барман, който удивително добре играе арабин-левантиец, говорейки си на арабски с едната от стюардесите. Всяка негова реплика предизвикваше голяма веселба. Наградата „Златна малинка” бих дал на няколко лелки, които се кикотеха в аванс, както и на особено недуховитите реплики. Те, както и останалите зрители, между които се надявам да не е имало мюсюлмани, не забелязаха гафа на автор, режисьор или актьор. Оттеглилият се за молитва зад кулисите барман започна да си пее като някакъв ходжа от минаре. Което го няма в реалността, но пък може да мине за някаква автоирония на сценичния арабин. За онези зрители, които подобно на мен имат деликатни ушни мембрани, бих препоръчал тампони срещу гигадецибелите на озвучаването. Театърът в часа на дискотеките и холивудските блокбъстери чупи бариерата на звука. Ще имате късмет, ако намерите билет за тоз свръхгледаем спектакъл.