"Диригент"

Поредният филм на Павел Лунгин, когото знаех от страховития „Остров“, не излъга очакванията ми. Това е филм, сякаш изскочил от религиозната оратория („Страстите по Матея“ ) – разказваният сюжет се преплита с музиката - като проекция от страстите христови, или като тяхна перверзия - в един трагичен коктейл. Още в началните кадри спящият Диригент е в изобразяваната в християнското изкуство поза на положеното мъртво тяло на Спасителя. В същата поза на две хиляди километра от него го е изобразил - вече като мъртвия Христос с белезите от разпятието - собственият му син. Цяла поредица от жизнени обстоятелства са подредени така, че да взривят познатия ни свят и да придадат библейско измерение на всекидневните събития. Диригентът с тривиалното име Петров получава факс, че синът му е мъртъв в Йерусалим. Там, по волята на сценаристите, ще бъде и предстоящият му концерт като диригент на руски оркестър и хор. Когато пристига в Светата земя, диригентът Петров отива на адреса от факса, за да открие опакованото тяло на сина си, който, според приятелите му – рускоговорящи и местни евреи – се е обесил заради дългове. Бащата плаща за погребението срещу картината, която по-късно захвърля. На погребението открива, че тялото в ковчега не е на сина му. Междувременно зрителят е пропуснал значението на странен разговор между диригента и приятелката на сина му, тъй като тя говори на иврит на нищо неразбиращия баща (един от малкото моменти, когато съжалих, че нямам понятие от този език). Кулминацията настъпва, когато по време на концерта все още живият му син е подложен на ритуал на инициация от наставник-терорист, след което надява жилетка с динамит и се преоблича в юдейски одежди. Когато се самовзривява в най-оживената част на ориенталския пазар, в концертната зала зрителите съпреживяват христовата саможертва. За Петров смисълът на постъпката на сина-камикадзе, която той открива в предсмъртното му писмо, е в изкуплението на собствената му вина на баща, погубил чрез безсърдечността си своята плът и кръв: „Прости ми че загивам. Обещавам, че няма да се повтори. Обичам те“ – са последните думи от писмото. Темата за изкуплението е илюстрирана с повторното посещение на гроба на сина, в който лежи чуждо тяло. Потресеният баща написва своето послание до отвъдното върху оригиналното писмо от живия си син и го заравя в чуждата пръст. В епизода се преплитат кадри и от посещението му на Божи гроб. Накрая виждаме лицето на сякаш преродения и помъдрял от полученото откровение баща. Но като всеки голям филм, финалът на „Диригент“ е отворен. За мен най-силното внушение беше пълната анонимност на това слизане в ада на диригента – анонимност за колегите му музиканти и за израелските власти. В автобуса за летището се клатушка просто един руски диригент, който се връща обратно у дома след успешния си концерт в Светата земя. Този финал не изисква от нас морално да осъдим терориста, тъй като филмът не е за него, а за нещо друго. И Йерусалим е просто декор на една човешка драма, чийто драматизъм е в тоналността на религиозната оратория.

„Арго“: кино или патриотична опера?

Патриотичните опери в пекински и севернокорейски стил много наподобяват на патриотичните мегапродукции на Холивуд. Не знам само кой от кого се е учил...Спомнете си „Денят на независимостта“, да не говорим за повечето саги за супергерои, все по и най. Та да си дойдем на думата за „Арго“. Вече се окичи със златни глобуси и е на линия за оскари, които ще му отиват напълно, освен ако не го измести друга патриотична мега-опера – „Линкълн“. Но и аз не издържах на холивудския чар – нали имам коми-бекграунд, та ми прилича да се вълнувам от сюблимнотоJ.

И така – ако не сте го гледали, непременно, ама непременно отскочете, например до Арена, както направих аз, където си правехме компания с още една двойка в иначе комфортния салон. За хора с по-деликатен слухов апарат тампоните обаче са задължителни. (Е, може и да не си купувате пуканки. Иначе ще ме накарате следващия път да си донеса чехлите от къщи).

Филмът започва с историческа ретроспекция под формата на сценарни скици или детски рисунки – за това как лошите янки са свалили демократа Мосадег през 1953-та и как е дошла революцията на Хомейни през 79-та, когато революционните гвардейци или как там им казваха, задържаха американските дипломати. Няколко от тях обаче бягат и се скриват в канадското посолство. Оттам ще ги измъкне не друг, а Бен Афлек в ролята на „ексфилтратор“ на ЦРУ. „Арго“ е правен по действителен случай, но все пак не всички обстоятелства пасват. Лошото е, че най-драматичните са от онези, които не пасват. Тук не говоря за реалистичната мустаката тълпа от истанбулските предградия, където филмът е сниман. Така че декорът е напълно автентичен – по мерките на Холивуд даже режисьорът Бен Афлек се е престарал, след като е могъл, например да наеме мексикански екстрас в Калифорния. Както Робърт Фиск писа в „Индипендент“, компютри по онова време не е имало на летището на Техеран. За целите на сценария е трябвало спешно и ретроактивно такива да бъдат инсталирани, та да се очертае спокойния външно ужас на лицето на Бен Афлек – вече в ролята на главния герой на ЦРУ – докато в последната секунда не се потвърдят резервациите за спасителния полет. Иначе сълзи напираха в очите ми, когато любимото ЦРУ с гузна съвест връчва най-големия шпионски орден на поредния Джеймс Бонд... за да му го вземе няколко минути по-късно – въпрос на конфиденциалност. От цялата мелодрама, реализирана в най-добрите холивудски традиции, зрителят излиза с твърдото убеждение, че иранците са фанатизирани идиоти и убийци, докато американците са невинни агънца с героични сърца (на този етап той вече е забравил началните кадри, от които става ясно защо жителите на древна Персия толкова ненавиждат „Големия сатана“). Най-веселият епизод за мен беше следният анонс на стюардесата: „Вече могат да се сервират алкохолни напитки – напуснахме въздушното пространство на Иран“. Уискито се оказа най-убедителният и обединяващ символ на свободата. Самият Бен Афлек сега е в странно състезание: актьорът с това име се състезава с едноименния режисьор за „Оскар“-и. Да му пожелаем късмет! 

„Летище” в Младежкия: купон, Койна и още нещо

Първата изненада беше препълненият салон, което изглежда вече е обичайно за възкръсналия като феникс от пепелта „Младежки”. За пиесата на хърватката Тена Щивичич (на немски сигурно се пише така: Schtivitchitch) е напълно приложима моята „теория за невероятностите”. В театъра тя се реализира по-следния начин: главният герой среща главната героиня на неутрално летище в трета страна – при това той лети за Мадагаскар, а тя – за Северния полюс. Е, във въпросната пиеска дестинациите бяха европейски, но все тая. Другото му приложение бе при ефектния финал – напъденият от собственото си отроче и изоставен от всички на междинното летище Стефан Мавродиев печели лотарията с билет, намерен на пода, и вика сърцераздирателно: „Спечелих!”, но всъщно се чува: „Загубих всичко!”. Сюжетът лъкатуши между четири двойки, вторачени в своите хамлетовски раздвоения и любови. Като един от коктейлите, които неуморния Вежен Велчовски бърка в своя бар, обърнат към публиката (не завиждах на зрителите от първия ред, до които сигурно са достигали пръските от фалшив алкохол), той е разреден със сценичното присъствие на танцов колектив от рапърки и униформени стюардески – нелоша отмора за мъжкото око. Главната двойка разиграва малко сладникава фаталност – неубедителният Атанас Атанасов в ролята на терминално болен, отиващ в швейцарски санаториум, си партнира с далеч по-ефектната Койна Русева, която явно се ползва с всенародната любов, особено след телевизионните си изяви. Най-свеж ми се стори самият барман, който удивително добре играе арабин-левантиец, говорейки си на арабски с едната от стюардесите. Всяка негова реплика предизвикваше голяма веселба. Наградата „Златна малинка” бих дал на няколко лелки, които се кикотеха в аванс, както и на особено недуховитите реплики. Те, както и останалите зрители, между които се надявам да не е имало мюсюлмани, не забелязаха гафа на автор, режисьор или актьор. Оттеглилият се за молитва зад кулисите барман започна да си пее като някакъв ходжа от минаре. Което го няма в реалността, но пък може да мине за някаква автоирония на сценичния арабин. За онези зрители, които подобно на мен имат деликатни ушни мембрани, бих препоръчал тампони срещу гигадецибелите на озвучаването. Театърът в часа на дискотеките и холивудските блокбъстери чупи бариерата на звука. Ще имате късмет, ако намерите билет за тоз свръхгледаем спектакъл.