"Шпионин": Акунин с поредния фан/Дорин

Както самият Акунин заяви в интервю пред една руска телевизия, епохата на 30-те-40-те години на миналия век не е най-любимата му, особено ако се сравни с предреволюционна Русия. С показания и по БНТ в събота филм „Шпионин” масовата аудитория навлиза в една от фантазиите на най-популярния автор на кримки в Русия. Продуциран от прочутото „Три Те” (един от чиито продуценти – Леонид Верещагин, поражда интересни асоциации у българите, особено след филма „Турски гамбит”, който премина в България като през турски гробища), филмът е стилизирано ретро на една мрачна епоха или обратното (в зависимост от политическите пристрастия). Във всеки случай Чхартишвили, каквото е истинското име на Акунин, е направил блестящ избор, спекулирайки с един наистина труднообясним, макар и до болка познат ни въпрос: как Сталин се е оставил да бъде изненадан и надхитрен от Хитлер през юни 1941 г.? Отговорът на Акунин/Чхартишвили е прост: фюрерът успява, защото изпраща чрез своя топ-шпионин „Васер” фалшиво послание до Кремъл. Позовавайки се на личното доверие между двамата диктатори, Хитлер обещава, че няма да има война до 1 януари 1943 г., а Сталин приема посланието за чиста монета. Във филма режисьорът Алексей Андрианов щедро използва шаржа, особено в представянето на Сталин и Берия. Последният е нарком на вътрешните работи и върховен шеф на топ-чекиста Октябрски (изигран блестящо от Фьодор Бондарчук), който пък е по следите на въпросния „Васер”. И когато Сталин се оставя да бъде излъган от фюрера, Берия снема доверието си от Октябрски и неговия подопечен – младия спортист, чекист и любовник Егор Дорин (изигран от изгряващата звезда Данила Козловский).  В крайна сметка заговорът успява, Октябрски е убит, но Чхартишвили дава шанс на своя Дорин, който е изхвърлен от „органите”, макар че разшифрова донесенията на „Васер” и дава точната дата на германското нападение над Съветския съюз. Има дори и хепи-енд, макар и като постскиптум, в който ни се обяснява, как Дорин се сражава храбро на фронта, но междувременно се задомява с любимата си и дори става баща още до края на войната. Подозирам, че книгата е далеч по-интересна от филма. И че може би това няма да е последният път, когато един Чхартишвили се сблъска с един Джугашвили....  

"Аида" се завръща с блясък

Често използваме понятия като „храм на изкуството” – в случая Софийската опера. Но за онези, които този петък бяха изпълнили залата й, тя действително се превърна в храм. Главният жрец беше, разбира се, Верди с неговата несравнима музика в прослава на богинята „Любов”. Всъщност, „Аида” е епичен сблъсък между две влюбени жени – етиопската принцеса-робиня Аида и египетската принцеса Амнерис. Последната е невестата-награда за героя Радамес, върнал се като победител от бойното поле. Първата е пленила сърцето на героя, който в замяна й поднася отровен дар – собствения й баща и етиопски цар, превърнат в египетски роб. Това е капанът, заложен от боговете. Радамес се оказва прекалено земен, за да примири божественото и земното, ореола на всенароден герой и щастието на споделената, но забранена от боговете любов. В слабоста си Аида жертва любимия си, за да погуби и себе си: след като под въздействието на баща си изкушава Радамес да сподели тайната за готвещото се нападение срещу сънародниците си, тя отказва да се спаси чрез бягство. В класическата развръзка на трагедията Аида се скрива в подземието, в което впоследствие е зазидан осъдения за предателство Радамес. Любовта триумфира като обещание за задгробна вечност, докато ридаещата Амнерис проклина съдбата си. На финала зрителят трябва да отсъди чия любов заслужава възхвала след като музиката на Верди е обезсмъртила и тримата участници в любовния триъгълник.

Естествено, толкова екстремен за съвременните стандарти сюжет лесно може да се превърне в пародия. Това обаче не се случи и зрителите изживяха катарзиса на любовта благодарение на съчетанието на забележителни певческо-драматични изпълнения и най-вече на великолепната сценография и режисьорски решения на гост-режисьора Хуго де Ана. Многоплановата постановка сблъсква различни светове – отделен от зрителите чрез прозрачен саван и заобиколен от застинали стилизирани силуети, Царят е почти неземен – едновременно в ролята на абсолютен владетел и оракул, чрез който говори неумолимата Съдба; подземният свят на Озирис се отваря към зрителя чрез подвижна платформа, под която се разиграват гробовни драми, съживяващи нетленни мумии и мумифициращи покойниците жреци; реалността на действието (чиято условност е подчертана чрез наклонената към залата сцена) се отразява в огледалните скосени плоскости, очертаващи вътрешността на пресечен трапец. Това ни прави неволни участници в калейдоскопичното единство на обективно, субективно и архетипно битие. Разопаковането на мумиите и „опаковането” с техните бинтове на обречения Радамес внушават преход от темпоралното към вечността в нейната нетленност – атрибут на мумифицираните египетски величия.

Трябва да се отбележи големия успех на гастролиращата у нас Йорданка Дерилова, която не допусна нито една фалшива нотка в съвършеното пресъздаване на раздиращите душата на Аида страсти. Достоен опонент й бе Амнерис в изпълнението на Гергана Русекова. На режисьорския пулт беше новият диригент с впечатляваща международна кариера и сигурна палка Ерик Вехтер. Всички те ни дариха с няколко часа велика музика и възвишени страсти в добрата традиция на популярната италианска опера.

1 ноември 2013 г.