„А почему вы во фраке?“ (продължение)

Онзивечерният спектакъл не ми излиза от ума. Даже го сънувах. Че съм на балкона първи ред и се наслаждавам, та дори роня сълзи от смях. И изведнъж чувам някаква компания да се весели твърде шумно на задния ред. Обръщам се – и що да видя?! Двама господа, облечени малко странно и една дама с разкошна шапка, от онези, които ги харесват в Бъкингамския дворец. Даже си помислих да не би да са персонажи от пиеската, но докато се чудех, разпознах единия от господата – с пенсне, брадичка и висока яка, а вдобавка и с бомбе. Как да не го познаеш! Обърнах се напред и уж гледам сцената, но надавам ухо към разговора зад мен:

-         Туш, туш! Антон Павлович, гълъбче, но защо сте криели толкова дълго тоз малък бисер...А ние, в Художествения, все треперехме в началото на всеки сезон: дали скъпият Антон Павлович ще се смили и тази година над грешните ни души, дали ще ни напише още една от чудесните си пиеси. А Антон Павлович какво прави – пише си кротко водевилчета и ги смотава в някой провинциален вестник, че дори и се подписва като „Антоша Чехонте“. Не-е-е! Не е хубаво така да криете от най-верните си приятели. Олга Леонардовна, но и Вас си ви бива, уж колеги, уж радеем за театъра, а какво излиза?

-         Стига, стига, Константин Сергеич, та какъв театър е това – грях и смях! Хи-хи-хи, ама добре са ме окрали тези момчета.(обръща се към дамата): Олга Леонардовна, как казахте, че се нарича театърчето? Школа някаква си? Школа на съвременната пиеса? Да, бива си ги калпазаните! И да направят 500 спектакъла! Не е за вярване чак. Но да прекроят така моя текст...Къде са тук авторските права? Къде най-сетне е цензорът Зверев, да се развихри, че да видят тези сукалчета (авторът размахва юмрук със страшна физиономия и изведнъж прихва в длани). Как само бяхте го написали Константин Сергеич: „цензорът Зверев неронства“! Не знаете ли, че е неприлично да проявяваш по-голяма духовитост от царя на водевилите?

-          Виноват, Антон Павлович, скъпи! Но каква ти тук духовитост? Ако за нещо най-много се радвам, то е че ни делят точно сто двадесет и осем години от царската цензура! Ех, как съм се затъжил за матушка Русь! Всъщност, би ми стигнал и само Художествения театър – та той е душата на нашата руска интелигенция...И, разбира се, без Зверев!

-          Спектакълчето, не е от най-пошлите, така че не се гневете скъпи Антоша. Е, аз бих изиграла Наталия Степановна с по-голям финес. Какво като е бурлеска? Значи ли, че трябва непременно да разсмеем и най-недосетливия, и най-префърцунената глупачка...Впрочем, като гледам тази публика, мисля си, че това сигурно е благотворително представление за работници, ученици и някакви овехтели статисти...Странно! Никаква елегантност, никакъв стил! И как само се кикотят! Константин Сергеич, гълъбче, как казахте, че се нарича този град – нещо не ми е познат.

-          София (Станиславски произнася името с ударение върху и).

-          Хубаво име..При това руско.

-          Ще Ви поправя Олга Леонардовна, именцето си е гръцко и дори ние нещо май сме го взели от безсмъртна Елада.

В това време на сцената възрастният артист „прострелва“ с бастун чеховата чайка, която пада в краката му като тлъст бекас.Станиславский се обръща към Чехов:

-         Хитър номер – не може да им се отрече известна свежест на фантазията. Бац – и чайката в краката, символика, знаете ли...

-         Да-да-с! Развеселиха ме тези балетисти! А четохте ли Константин Сергеич в интернет някакъв невежа писал, че онова с пушката дето си виси в първо действие, но винаги гръмва в последното действие, не сте го казал Вие, ами аз! Провинциали! Не че това не ми е приятно, но такова невежество...А, вижте онзи персонаж отляво!“

Аз също погледнах натам, но не видях нищо. Когато пак се обърнах към задния ред, там беше празно пространство. Толкова се потресох, че даже се събудих. Ех, рекох си, и хубавите сънища свършват! Обърнах се на другата страна и засънувах доста по-различен сън, но затова – друг път.