Омаята на моноспектакъла („Г-н Ибрахим и цветята на корана“)

Трябва да си призная един грях. Бях прекалено скептичен, че точно Мариус Донкин ще успее да ме стресне, трогне и очарова (по Смирненски) с някакъв моноспектакъл от някакъв неизвестен ми немски или френски автор. Затова през първата част от пиесата забелязвах по-скоро неща като не особено оригиналните диалози в превъплъщенията на Донкин, както и отпечатъка на традиционната театрална школа върху неговите мимики, тоналност и жестикулации. Когато запали (на два пъти) цигара на сцената и си дръпна, както го умеят само пушачите (забележете колко непохватно „пушат“ на големия екран холивудските звезди, които се правят на лоши момчета и перверзни момичета), си задавах въпроса, дали има забрана за пушене... на сцената и къде дреме пожарната охрана, което ме отклоняваше от фабулата. А тя се стелеше като мелодия от стара лантерна с гласа на актьора-ветеран. 
Играта на еврейското момче Мойсей, превърнало се в религиозно амбивалентното Момо, а оттам в Мохамед, ми се видя доста илюстративно за мултикултурна Европа (апропо, самият Донкин направи свой коментар в смисъл, че евреи и мюсюлмани не трябва да воюват, който пък съвсем не беше в сценария), а полуреалното пътешествие в Ориента със задължителния реверанс към суфитите и техните дервишки танци – като взет от туристически каталог. Хареса ми обаче идеята, да се отгатват храмовете по миризмите, които излъчват: миризмата на свещи – от католическите катедрали, на тамян – от православните църкви и на  мъжки чорапи – от джамиите. Тук авторът е стъпил върху много тънък лед, си рекох, преди Г-н Ибрахим да нахока Момо за аналогията. А към края вече бях станал част от затаилата дъх публика, която възнагради Донкин за неговото 90-минутно усилие. 
След спектакъла си казах, че всъщност в Камерната зала на Народния театър се бяхме събрали едни пораснали/непораснали деца, които искат да им разказват приказки, както навремето Шехерезада е омайвала принца. А дори до неотдавна по арабските тържища е имало разказвачи, т.нар. „кассас“, които са разказвали врели и некипели на жадната за екзотични истории тълпа. Не толкова самата пиеса и актьорското майсторство на Донкин, колкото самият формат – камерен и доближен до магията на театралното действие чисто физически, създават условия за чудото на съпреживяването. А и колкото и опростена да беше фабулата, тя имаше всичките компоненти за добър театър – непревзетост, чистота и меланхолия, т.е. онова ретро, което така липсва на хората, потърсили убежище в тази театрална бърлога...